Рей Бредбъри  е роден в Уокиган, щат Илинойс. Той не

Рей Бредбъри  е роден в Уокиган, щат Илинойс. Той не получава висше обучение и след 1943 година стартира да се занимава с професионална писателска работа. Неговото първо произведение – разказът „ Pendulum “ е оповестен през 1941 година в съавторство с Хенри Хъс. Първият му алманах с разкази излиза през 1947 година, само че същинска известност създателят реализира при излизането на сборника „ Марсиански летописи “ (1950). Тази популярност продължава и със идващите му книги.

Рей Бредбъри е притежател на премиите „ О’Хенри “, премия „ Бенджамин Франклин “, премия на Американската академия, наградата „ Гандалф “. Той е почетен с купата „ гранд-мастер “ през 1988.

При Бредбъри постоянно се следи размиване сред категориите, и категоризирането на някои негови творби от време на време е субективно. Например, той постоянно написа няколко описа за избран набор герои или пък тематика, прави дребни редакции или прибавя още материал, и назовава резултатите разказ. Често бива описван като създател на научна фантастика, само че той самият не се причислява към никоя литературна категория.

Освен литературните си произведения, Бредбъри е написал и доста есета на тематика изкуства и просвета, привличайки вниманието на критиците в тези области. Бил е съветник на американския павилион в Нюйоркския международен панаир през 1964 г, и на изложбата, показана в геосферата „ Космически транспортен съд Земя “ в парка EPCOT, намиращ се в Уолт Дисни Уърлд.

Ето няколко цитата от „ Вино от глухарчета “, „ Сбогом, лято “ и „ 451 градуса по Фаренхайт “:

1. „ - Ето, в това е нещастието на вашето потомство – възкликна дядото. – Слушай, Бил, позор ме е поради тебе, и ти си ми бил публицист! Изхвърляте от тоя живот всичко, което е поставено в него, с цел да му дава усет. Пестите ни времето, пестите ни труда — друго не знаете! – Той подритна пренебрежително тревните чимове.

– Когато остарееш като мене, тогава ще схванеш, че дребните наслади и дребните неща костват повече от огромните. Една разходка в пролетното утро е по-хубава от стокилометрово странствуване с най-бързия автомобил и знаеш ли за какво? Защото е наситена с аромати, изпълнена е с неща, които порастват. Имаш задоволително време да търсиш и да откриваш. “ (Вино от глухарчета)

2. „ … И ето тук, подредено в редици, с мекия искра на цветове, разтварящи се в ранно утро, със светлината на това юнско слънце, струещо през тънкото прашно було, тук ще стои виното от глухарчета. Погледнеш ли го в зимен ден, през снега бързо избуяват треви, дървесата се накичват с птици, с листа и цветове, като че ли рой от пеперуди отдъхва, повлечен от вятъра. И както се взираш, небето се трансформира от сиво в ясносиньо.

Вземи лятото в ръка, налей си лято в чашата, в мъничка чашка, несъмнено, в най-мъничката детска чашка; смени сезона в своята кръв, като повдигнеш чашата до устните и в тях излееш лято. “ (Вино от глухарчета)

3.  „ Люляковите шубраци костват повече от орхидеите. Глухарчетата и кукувичата прежда – също. Защо ли? Защото те карат да се наведеш, най-малко за малко да обърнеш тил на всички хора и на целият град, карат те да се поизпотиш и те смъкват долу до пръстта, където отново си спомняш, че имаш нос. А когато по този метод останеш самичък със себе с, ти в действителност идваш на себе си за известно време; останал самичък, имаш опция да обмислиш нещата радикално. “ (Вино от глухарчета)

4. „ - Аз съм Алис, това е Джейн, а този е Том Споулдинг.

– Приятно ми е. Аз пък съм мисис Бентли. Викаха ми Хелън.

Децата я загледаха удивени.

– Не вярвате ли, че са ми казвали Хелън? – запита старицата.

– Не знаех, че и старите дами носели дребни имена – примигна Том “ (Вино от глухарчета)

5.  „ Дядо ми споделяше, че всеки би трябвало да остави нещо след себе си, когато почине. Дете или книга, картина или къща, даже стена – която е построил, или чифт обувки, които е изработил. Или пък градина, която е посадил. Нещо, до което ръката ти се е докоснала по подобен метод, че да има къде да отиде душата ти, когато умреш. И когато хората погледнат дървото или цветето, които си посадил, ще те видят в тях.

Няма значение какво правиш, споделяше той, стига единствено с докосването си да можеш да превърнеш едно нещо в нещо, което не е било преди, в нещо ново, което ще наподобява на теб, откакто отдръпнеш ръцете си. Именно в докосването се крие разликата сред индивида, който единствено коси полянката и същинския градинар, споделяше той. От косача няма да има диря, градинарят ще остане там цялостен живот. “ (451 градуса по Фаренхайт)

6.  „ Има и такива дни, които като че ли си поемат мирис, задържат го и цялата земя замира в очакване. Някои лета не желаят да свършват. А около пътя избуяват цветя и щом ги докоснеш, поръсват облачета от ръждив прахуляк.Навсякъде наподобява, че е минал напълно старомоден цирк и с всяко завъртане на колелата е оставял диря от прастаро желязо. “ (Сбогом, лято)

7.  „ Сигурно има нещо в книгите, нещо, което не можем даже да си представим, с цел да накара една жена да остане в горящата къща; в тях безусловно би трябвало да има нещо. Човек не остава ей по този начин, за нищо. “(451 градуса по Фаренхайт)

8.  „ Казват, че съм била необщителна. Не съм се разбирала с хората. А това е толкоз необичайно. Аз в действителност съм доста общителна. Но всичко зависи от това какво разбираш под другарство, нали? Според мен общуването е да мога да приказвам за ей такива неща – тя подмятна в ръка няколко кестена, които бяха паднали от дървото в предния двор. – Или пък да приказваме за това какъв брой чудноват е светът. Приятно е да бъдеш измежду хора. Но не мисля, че другарство значи да събереш няколко души и по-късно да не им позволиш да кажат нито дума.

… Според тях това значи, че не съм естествена. Но всички, които познавам, или крещят, или танцуват като полудели, или се бият. Забелязал ли си по какъв начин през днешния ден хората се нараняват един различен? “ (451 градуса по Фаренхайт)

9.  „ Има по-лоши закононарушения от изгарянето на книги. Едно от тях е да не ги четеш. “ (451 градуса по Фаренхайт)

10. „ Напълни очите си с чудеса, живей,като че ли ще умреш след 10 секунди! Опознай света! Той е по-фантастичен, в сравнение с всяка фантазия,изработена във фабриките и за която си заплатил с пари. “ (451 градуса по Фаренхайт)

11. „ Сигурно има нещо в книгите, нещо, което не можем даже да си представим, с цел да накара една жена да остане в горяща къща; в тях безусловно би трябвало да има нещо. Човек не остава ей по този начин, за нищо. “ (451 градуса по Фаренхайт)

12.  „ Библиотеката на дядото беше прелестно мрачно кътче, като че ли иззидано от книги, по тази причина тук можеше да се случи какво ли не… И се случваше. Достатъчно беше да издърпаш книга от рафта,да я разгърнеш – и внезапно мракът към този момент не тъмнееше толкоз. “ (Сбогом, лято)

13.  „ Трябва да се научиш по какъв начин да не се вкопчваш, преди да се научиш по какъв начин да придобиваш. Животът би трябвало да бъде докосван, а не удушаван. “ (Сбогом, лято)

14.  „ Вино от глухарчета. Самите думи ухаеха на лято. Виното беше лято, хванато и запушено с запушалка. “ (Вино от глухарчета)

15.  „ … човек не желае постоянно да съзерцава залеза. Кой желае един залез да трае дълго? Кой желае все да е топло? Кой желае въздухът непрестанно да благоухае? След време човек престава да го вижда. По-приятно е залезът да трае една, до две минути. След това искаш да стане нещо друго. Разбираш ли, подобен е индивидът, Лио. Как си могъл да забравиш това?

– Нима съм го не запомнил?

– Обичаме залезите, тъй като траят малко и бързо се свършват.

– Но това е доста тъжно, Лина.

– Не е. Ако залезът продължаваше и се отегчаваме от него, тогава в действителност би било тъжно. “ (Вино от глухарчета)

16.  „ Не може тъкмо да се дефинира моментът, в който се поражда другарството. Както когато пълниш капка по капка някакъв съд с вода, най-накрая идва една капка, която го препълва, по този начин и в поредицата от прояви на другарство идва една, която сграбчва сърцето ти… “ (451 градуса по Фаренхайт)

17 . „ Времето хипнотизира. Когато си деветгодишен, коства ти се, че постоянно си бил на девет и всеки път ще бъдеш. Когато си на трийсет, коства ти се, че всеки път си бил закрепен на този ярък борд на междинната възраст. А станеш ли на седемдесет, постоянно и вечно си на седемдесет. Човек живее в сегашното, той е увлечен в своето младо „ през днешния ден “ или в остарялото си „ днеска “, само че друго „ днеска “ на този свят не съществува. “ (Вино от глухарчета)

18.  „ О – сподели тя сериозно; – не трябва да очаквате от една млада жена да беседва като мене. Това идва с годините. Първо на първо, те са още прекомерно зелени. И второ, сега, в който усети, че дамата има разум, всеки елементарен мъж побягва стремително. Не може да не сте срещнали и умни дами, само че те ловко са се прикрили. Човек би трябвало да се озърта деликатно, с цел да открие сходна буболечка “ (Вино от глухарчета)

19.  „ - За света аз не зная нищо.

– Началото на мъдростта, както се споделя. Когато е на седемнадесет, човек знае всичко. На двадесет и седем, в случай че към момента знае всичко, значи към момента е на седемнадесет. “ (Вино от глухарчета)

20.  „ Винаги съм вярвала, че същинската обич е обич сред два мозъка, въпреки че тялото от време на време отхвърля да го признае. Тялото води независим живот. То живее само, с цел да се храни и да чака нощта. То е по същността си основано, с цел да живее през нощта.

Ала какво да кажем за мозъка, който е рожба на слънцето и през хиляди часове от живота на индивида би трябвало да бъде безсънен и нащрек? Нима може да се съпоставя тялото, това тъпо, себично създание на мрака, с цялостен един живот, огрян от слънце и разсъдък? “ (Вино от глухарчета)

От есето „ Радостта да пишеш “.

Жар. Увлечение. Колко рядко чуваме някой да използва тези думи. Колко рядко виждаме хора, които живеят или в действителност творят с плам и въодушевление. Но в случай че ме попитат кои са най-важните градивни детайли на една писателска структура, нещата, които оформят текста му и го водят по пътя към задачата му, бих могъл единствено да го съветвам да се замисли дали написа с плам, дали това, което прави, го увлича.

Вие си имате своите обичани създатели, аз – моите. Дикенс, Твен, Улф, Пийкок, Шоу, Молиер, Джонсън, Уичърли, Сам Джонсън. Поети: Джерард Менли Хопкинс, Дилън Томас, Поуп. Художници: Ел Греко, Тинторето. Композитори: Моцарт, Хайдн, Равел, Йохан Щраус (!). Прехвърлете в главата си тези имена и ще се сетите за огромни или дребни, само че при всички положения значими плам, вкус и апетит. Сетете се за Шекспир и Мелвил и ще извикате мисълта за стихия, мълния и вятър. Всички те са познавали насладата от креативния развой в огромна или дребна форма, върху платно до безкрайност или пък вкарано в рамка. Те са децата на боговете. Те са изпитвали наслаждение от работата си. Независимо че креативният развой на моменти може да е бил съпроводен с огромни компликации или пък в най-съкровените кътчета на живота им да са се промъквали заболявания и нещастия. Важното е това, което е достигнало до нас с помощта на техните ръце и разум, а то е цялостно до спукване с животинска пристрастеност и интелектуална сила. Омразата и отчаянието на създателите са предадени със самобитна обич.

Вгледайте се в удължените човешки фигури на Ел Греко и ми кажете, в случай че можете, допустимо ли е да не е изпитвал наслада от работата си? Наистина ли бихте позволили, че „ Сътворението на животните “ на Тинторето почива на нещо друго от „ развлечение “ в най-широкия и най-пълния смисъл на думата? Най-добрият джаз твърди: „ Ще пребивавам постоянно, нямам доверие в гибелта “. Най-добрата статуя, да вземем за пример главата на Нефертити, декларира отново и отново: „ Красивата беше тук, тук е и ще бъде тук вечно “. Всеки от изброените нагоре създатели е уловил парченце от живака на живота, замразил го е за вечността и – в буйния огън на креативния акт – се е обърнал да го уточни с зов: „ Не е ли хубаво! “. Да, хубаво е.

Какво общо има всичко това с писането на роман в наши дни?

Общото е единствено едно – в случай че пишете без плам, без въодушевление, без обич, без да се забавлявате, вие сте публицист единствено на половина. Това значи, че сте толкоз ангажирани да следите комерсиалния пазар или да надавате ухо за авангардното си обграждане, че не сте себе си. Дори не се познавате. Един публицист би трябвало да бъде на първо място вдъхновен. Да е кълбо от възторг и трескава сила. Без тази пристрастеност може просто да бере праскови или да копае канавки. Бог ми е очевидец, че би било по-полезно за здравето му.

Откога не сте писали роман, в който да излеете върху белия лист съкровената си обич или гневната си ненавист? Кога за финален път се осмелихте да споделите грижливо защитавано предрешение, което да удари хартията като гръмотевица и да я овъгли? Кое е най-хубавото и най-лошото в живота ви и по кое време ще намерите време и ще положите старания да го прошепнете или да го изкрещите?

Нима не би било отлично да захвърлите броя на „ Харпърс Базар “, който прелиствате повърхностно в чакалнята пред зъболекарския кабинет, и да се втурнете към пишещата машина, с цел да излеете с язвително възприятие за комизъм усещането си, че списанието е снобско по един слабоумен и от време на време абсурден метод? Преди години направих таман това. Попадна ми брой, в който фотографите на списанието с извратеното си възприятие за тъждество за следващ път бяха употребявали за фон локални хора от пуерториканско гето. Манекенките изглеждаха измършавели от апетит, а фотосесията беше предопределена за очите на по-кльощави даже и от тях сходства на дами, посещаващи най-изисканите салони в страната. Фотографиите ме вбесиха дотолкоз, че не вървях, ами напряко тичах към пишещата си машина, написах „ Слънце и сянка “ – роман за дъртак от Пуерто Рико, който унищожава следобеда на фотограф на „ Харпърс Базар “, като се промъква във всичките му фрагменти и си смъква панталоните.

Смея да настоявам, че малко на брой от вас биха го създали. Но на мен ми беше занимателно – освиркванията, виковете и грубият смях имаха пречистващ резултат. Редакторите на списанието надали са ги чули, само че доста от читателите ги доловиха: „ Давай, „ Базар “, давай, Бредбъри! “. Не настоявам, че съм победил, само че когато окачих ръкавиците на пирона, по тях имаше кръв.

Кога за финален път сте писали роман, водени от чисто отвращение? Кога за финален път полицията ви е серпантина в квартала единствено тъй като обичате да се разхождате – а евентуално и да мислите – нощем? На мен ми се случваше задоволително постоянно, с цел да разсъни раздразнението ми и да напиша „ Пешеходецът “ – роман, чието деяние се развива през 2053 година, когато един мъж бива задържан и изпратен в психиатричния център за проучване на случаите на лудост, тъй като обича да се разхожда и да преглежда града без посредничеството на телевизионния екран, както и да диша въздух, който не е минал през климатична апаратура.

Да оставим настрани раздразнението и гнева.

Ами любовта? Какво обичате най-вече на света? Имам поради както огромните, по този начин и дребните неща. Трамвай или чифт кецове. В детството ни тези неща са били заредени с магия. През 1989 година разгласих роман за момче, което за финален път се вози в трамвай, който ухае свежо на щръкнал дъжд и стихия, има хубави седалки, тапицирани със зелено като мъх кадифе, и синьо осветяване, само че е жертван да бъде сменен от по-прозаичен, по-практично миришещ рейс. В различен роман момче желае да има чифт нови кецове, с които ще се усеща задоволително мощен да прескача реки, къщи и улици, даже шубраци, тротоари и кучета. За него тези кецове са стремителният бяг на антилопите и газелите из африканския велдлете. В тях е събрана силата на полуделите реки и летните стихии и момчето желае да ги има повече от всичко на света.

Та просто казано – ето я моята формула.